Младият български треньор от школата на германския елитен Кьолн – Лъчезар Димов, даде ексклузивно интервю за сайта www.dutchsales.org. Нашенецът разказа за решението си да замине за Германия, за да учи и завърши най-престижния спортен университет в Европа, както и след това да се установи като наставник на различните формации в академията на ?козлите“.
Димов сподели впечатленията си от работата в детско-юношеския футбол в България, както и разликите между методите у нас и в Германия. Той смята, че най-голямата разлика е в липсата на достатъчно индивидуализиран подход към работата с всеки играч у нас, като се набляга повече на търсенето на резултати, а не на развиването на качествени кадри. Все пак, българинът призна, че при правилните условия би си представил да работи в България един ден.
Здравей, Лъчо! Последните почти две години се оказаха трудни за човечеството, както и за футбола, конкретно. Как се отрази на теб ситуацията?
– Беше доста комплексно и ново за всеки, особено за спорта. За мен не беше по-различно, отколкото за останалите. В Германия беше доста строго и футболът усети това. В България нещата в това отношение се възстановиха доста по-бързо, докато тук отне доста повече време, преди да се върнем към нормален тренировъчен ритъм. Нещата бяха още по-сложни, защото сме сравнително голям клуб и трябваше да даваме пример, спазвайки всичко стриктно.
Сложно ли беше да привикнеш към постоянното тестване?
– Сложно беше, да, защото трябваше да се тестваме общо взето всеки ден. Не беше приятно, но нямахме друг избор, алтернативата беше да не тренираме. Всичко беше възможно най-стриктно.
Ти сподели в предишно интервю, че като малък си осъзнал, че надали ще сбъднеш мечтите си като футболист и затова си се насочил към треньорството. Какво те влече в най-голяма степен в тази професия?
– Честно казано със скромния си опит сега, мога да кажа, че ми харесва дори повече, отколкото когато започвах. Никога не съм бил професионален футболист, за да сравня, но го усещам много по-близко до мен, отколкото попрището като състезател. След като осъзнах, че няма да съм футболист, седнах, за да помисля с какво мога да се занимавам, за да продължа да следвам мечтите си във футбола. Още от дете мечтите ме водят и това е моят стимул, за да продължавам, независимо дали звучи малко наивно.
Най-близкото, до което стигнах, беше треньорството. Като дете и не познавах друго, свързано с футбола. Ориентирах се към това и се оказа правилният избор, към този момент.
Ти си в Германия вече от доста години, по-конкретно в Кьолн. Как се ориентира именно към тази страна?
– Знаех само за Кьолнската треньорска школа, а чак след това разбрах, че има и цял университет в града. Бях юноша в Пловдив и сметнах, че няма да стана професионален футболист. Направих проучване за условията там, както и за приемния изпит. Подготвих се за него, въпреки че подготовката беше доста затруднена, с оглед на условията у нас. Приеха ме и така акостирах тук в Кьолн.
Всички предстоящия футболни двубои от елита на Германия може да проследите с efbet Bulgaria, където ще попаднете на топ коефициенти и опции за залози в реално време.
Спомена, че е било сложно да се подготвиш за приемния изпит. Колко трудна беше адаптацията и пробиването на пътя нагоре по стълбичката като чужденец?
– В България беше трудно, защото трябваше да се подготвя за много дисциплини, за които в Пловдив няма особени съоръжение за тази цел, поне не и твърде подходящи. Все пак, заминах седмица по-рано в Кьолн и се подготвих по-детайлно на място.
Смея да твърдя, че адаптационният период не беше лесен, особено заради езиковата бариера. Когато си сред меката на спортистите, не е същото. Борих се да създавам контакти и да бъда приеман като равен с равен и това костваше почти нечовешки усилия. Трябваше ден и нощ да се трудя, да уча езика допълнително, както и да работя, за да се издържам. Беше много сложна ситуация за мен, но с много усилия се преборих за мястото си и за да заслужа тяхното уважение.
Завършил си един от най-престижните спортни университети в целия свят. Колко полезно беше за теб да си заобиколен от каймака на идващото поколение треньори, както и да ти преподават толкова видни германски специалисти?
– Имаше страшно много спортисти от всякакви спортове, с различна история, включително и олимпийски състезатели. Беше много полезно. В един момент се почувствах сигурен в езиковите си знания и започнах да се чувствам в собствени води. Имаше най-различни обучения, знанията от които след това можем да приложим и на практиката. Специалистите бяха с впечатляващи визитки, преподаваха ни най-актуалните тенденции и това помагаше много в ежедневната работа като треньори.
Лично ти си имал обучение и за видеоанализ, което ти е позволило да работиш известно време като част от щаба на Йоаким Льов и националния отбор. Какво е чувството да се работи на толкова високо ниво?
– Този период ме запали най-много към детайлите на играта. Това бяха първите ми допири към футбол на много високо ниво. Хората бяха изключителни специалисти и това ми даде тласък да се отдам още повече на треньорството. Случи се след Световното през 2014-та година. Имахме кратък допир до Ханзи Флик, преди да напусне поста си като асистент. Имах, разбира се, контакт с Льов, както и с помощника му Томас Шнайдер. Имахме много близки работни взаимоотношение и това беше изключително полезно.
Периодът ме изгради професионално и в личностен план. Хората бяха изключителни и се уча постоянно от тях.
Треньорство или анализаторство е това, с което искаш да се занимаваш?
– Бих казал, че двете са неразделни. Мислел съм за анализаторските дейности, но по-скоро се виждам като треньор. Може би като помощник-треньор мога да съчетая двете роли. Ако имам избор обаче, бих избрал само треньорството. То е най-близко до терена, докато часовете зад екрана бяха наистина много. Работехме ден и нощ и беше изтощително. В този момент трябваше да реша накъде да тръгна и именно тогава кандидатствах за място в школата на Кьолн.
Начело си на тима на Кьолн до 14-годишна възраст. Какви са разликите с работата в българските школи?
– Имам много познати треньори, които работят в детско-юношеския футбол в България. Следя до голяма степен какво се случва. На първо място, разликата е в мащабите. 80-милионна Германия и 6-8-милионна България. В Германия, разбира се, има по-голям шанс да излязат повече таланти. Това не значи обаче, че у нас няма таланти.
Основната разлика, която виждам, е в индивидуализирането на детско-юношеското обучение от най-ранна възраст до прехода към мъжкия футбол. Едно обучение трябва да е насочено към индивидуалното развитие, а не към резултати. Когато методическият процес е насочен към развитието на състезателите, то резултатите ще последват. Важното е да се опитваме да развиваме играчите, защото на всяко следващо стъпало изискванията се увеличават.
В България често са се оплаквали родители, че децата не се развиват достатъчно от едно ниво нататък – не и достатъчно поне. Тогава трябва да дойде индивидуализацията на тренировъчния процес, вместо да се грижим за резултатите.
Това ли е най-голямата причина да не успяваме да произведем достатъчно качествени играчи?
– Мисля, че има още редица детайли, които са извън спортно-техническата част. Средата е важна, педагогическата страна, взаимодействието треньор – състезател и др. Много неща се разминават, но това се дължи и на средствата, които се отделят за юношеския футбол у нас. На Запад се влагат големи средства, особено в топ 5 първенствата. Колкото повече средства има във футбола, толкова повече такива слизат надолу по стълбичката.
В България средствата по-скоро се влагат в краткосрочни цели, основно в представянето на първия отбор. Във водещите първенства се поставя все по-голям акцент върху влагането на средства в юношеския футбол. Самото обучение се нуждае от изключително подробно следене на целия процес – да следим най-добрите ни таланти и да им даваме постоянно импулси, за да се развиват още и още. Ако един състезател е много по-добър от останалите в неговия набор, то става трудно да го караш да стига до ръба на силите си, освен ако не го качваш нагоре по наборите, съответно и да дебютира на много ранна възраст в мъжкия футбол.
В Германия, например, вече е съвсем реалистично 16-годишен да дебютира в мъжкия футбол – Юсуфа Мукоко в Дортмунд, както и две момчета в Байер Леверкузен. Това значи, че детско-юношеският футбол е достигнат до такова ниво, при което 16-годишни играчи могат да играят в най-силните европейски шампионати. Това е достатъчен атестат, че работата в школите е много важна – всеки детайл и всяка година е от значение. Колкото повече вземаш от тези години, толкова по-голяма е вероятността да стигнеш възможно най-нагоре във футбола. В България това е доста по-рядко срещано.
Мъжкият футбол ли е крайната цел пред теб?
– Мислил съм върху това. Смятам, че съм човек, който може да работи в мъжкия футбол и може да работи там в дългосрочен план. Където и да отида обаче, дали в мъжки футбол, или да остана в юношеския, искам да бъда специалист в областта. Искам да се развивам постоянно и да работя на възможно най-високо ниво в Европа. Няма значение каква роля изпълнявам, необходимо е просто да съм на такова ниво, че да допринасям максимално за клуба, в който работя.
Би ли обмислил да работиш в България един ден?
– Замислял съм се и за това. Честно казано не виждам проблем да се случи това, но ако предприема подобна крачка е нужно всичко да пасва – по отношение на условия, професионализъм, амбиция, перспектива и т.н. Трябва да виждам надежда в проекта, с който се захвана. На този етап става все по-възможно, тъй като смятам, че имам какво да дам. Ако всичко е както трябва и офертата е подходяща, то бих се радвал.
За финал, Лъчо – какво си пожелаваш в личен и професионален план през идните месеци?
– Пожелавам си всичко да е наред, защото живеем в доста объркан свят и се надявам футболът да не спира. В професионален план се надявам да продължавам да се развивам и да вървя напред, за да съм максимално полезен за клуба си, за изграждането на талантите, независимо каква роля точно изпълнявам.
